Long live usability

Наскоро се опитах да си поръчам книжка от една online книжарница – mobilis.bg. Опитах се да влезна в профила си. Въведох име, парола и чакам ли чакам… Нищо не става. Гледам умно, гледам и най-накрая видях какъв е проблема.

Предлагам ви една бойна задача, която може да влезне в тестовете за интелигентност към последните въпроси, които се водят за доста сложни.

Задача: Познайте от следната картинка, защо не успях да влезна в своя профил? Имате 3 опита

Айде де – министър да си подаде оставка!!!

О каква прекрасна сутрин! Ранното слънце грееше с приятна утринна топлинка. Птичките отвън се надпреварваха помежду си, коя първа ще предупреди всички наоколо за приятната пролетна вест. Една от тях особено се открояваше със своя талант. Ех, ако всеки полагаше такива усилия, както тази птичка, и даваше сърцето си в това което може да прави най-добре, щяхме да сме на една крачка от съвършенството. Все не мога да я видя коя е. Скрила се в клоните на дърветата, тя никога не избираше публичната изява. Ето това ако не е скромност! Да имаш такъв талант а да оставаш скрит от погледа на другите. Малко хора го могат. Или може би просто не ги виждаме тези хора. Приятно е да се надяваш във второто.

След тези благородни размисли, успях най-накрая да преместя задника си към края на леглото, после отворих и другото си око. След около десет минути успях да се приведа във вертикално положение и започнах да кроя планове за обличане. Всеки си има по принцип такъв ритуал по събуждане, но днес ми беше особено трудно. Реших да пропусна частта с банята и направо да посетя масата. Бях избрал оптимален маршрут, така че ако на масата в хола нямаше вече приготвена храна, с моето име до нея, да достигна хладилника с минимални усилия. Дано да имаше нещо в него, което да не изискваше усилия да се приготви.

Влизам в хола и, о – каква изненада! Виждам празни чинии, дъвчещи хора около масата и трохи по земята. Почти побеснях! Това го нямаше в плановете. Какво правеха всички тези хора толкова рано сутрин. Обикновено аз ставах първи. Хъм, замислих се, да не би да съм се обличал твърде дълго. И не стига това, ами и храната я нямаше. Имах резервни планове за такива ситуации, но те влизаха в действие за обяд и вечеря. Никога не ми се е налагало да ги използвам рано сутрин. Изненадата бе пълна. Трябваше да се направи скандал. Започнах да гледам страшно и да сумтя. Това обикновено подготвяше обстановката достатъчно добре. Нещо обаче не беше наред. Таман да се разкрещя и най-накрая видях, какво не беше както трябва. Въпреки моето физическо присъствие в стаята, изглежда никой не ме виждаше. Всички бяха втренчени в телевизора. Брат ми от половин час се опитваше да намери на сляпо пуканки в вече празната купа от вчерашния филм, но както гледах, все още не се отказваше, най-малкото защото не осъзнаваше какво прави. Цялото му внимание беше погълнато от ставащото в телевизора.

Брей, казах си аз. Вече не бях толкова ядосан. Любопитството надделя и реших да се осведомя за най-новите новини в световен мащаб.

- Шът – чу се от някъде, още преди да успея да си отворя устата, за да попия от новите знания, чиято липса явно ме изолираше от ставащото в момента. – гледай и не се обаждай.

После щях да се разправям с източника на този глас.
Реших да се опитам да разбера за случващото се директно от източника.

- Намираме се на мястото на произшествието – изчурулика от екрана хубавко момиче държащо микрофон голям колкото нейната умна главица. – Въпреки прекрасната пролетна сутрин и двата щъркела пристигнали преди броени часове на електронния стълб зад нас… – милото ми дълговрато лешоядче, после ще ти обясня разликата между електронен и електрически стълб. Ясно ми е че кръжиш около поредната новинарска „мършичка“. Давай направо. – ние не можем да запазим своята естествена усмивка – продължи тя – и да се насладим на топлия сутрешен ветрец. Ставащото до нас е направо потресаващо! Свидетели сме на поредния абсурд в нашата мила родина!

Опитвах се да разбера, по нейното изтренирано изображение, колко сензационна беше новината. Така както я гледах, някоя атомна бомба ще да беше гръмнала. Явно скоро са и обяснявали как да предаде драматизъм на някоя новина, но не и бяха обяснили в какво се състоеше термина „преигравам“. Признавам си все пак, успя да привлече моето внимание.

В този момент оператора започна да премества камерата от репортерката към центъра на събитията. В първия момент ми се стори, че се намират в склад за старо желязо. Някаква купчина метал се въргаляше около тях. По отблясъците от хром по парчетата метал, разбрах, че доскоро са били едно цяло. Мярнах и емблема на кола. Най-накрая успях да сглобя картинката. Това което виждахме всички, бяха остатъци от явно доста скъпо БМВ, което явно е принадлежало доскоро на доста влиятелен човек. Изглежда ставаше дума за поредната брутална катастрофа на пътя.

След първоначалното вцепенение гласчето на репортерката отново проби път до мозъка ми.

- Нека сега се предвижим с оператора до главния участник в това произшествие. Той лежи все още в съзнание на около 100 метра по надолу. Скоростта е била впечатляваща! Отломки се виждат разпръснати на стотици метри наоколо. – в гласа и се четеше все повече възбуда, заменяща бутафорната загриженост. Трудно някой би запазил спокойствие като свидетел на ставащото около него. Дори вече не трябваше да се преструва.

- Моля деца и хора със слаби сърца да не гледат следващите кадри!

Бях гледал снимки на брутални катастрофи но мога да кажа, че гледката наоколо впечатли дори мен. На пътя, сред парчета отломки лежеше върху носилка тяло на човек. Беше покрито от кръста надолу с някакво одеяло. Не знам дали ми се струваше, но нещо липсваше под това одеяло. Беше легнало прекалено плътно по носилката, там където трябваше да има поне крака. Надявах се, само така да ми се струваше. Около тялото вече се суетяха хора в бели престилки. Не знам как, но репортерката и оператора успяха да стигнат до лежащия човек.

- Господин министър – е това вече е новина, си казах аз – как ще коментирате случващото се наоколо? В кръвта ви бяха открити два промила алкохол, заедно с бутилката уиски намерена из отломките.

Не знам дали очакваше да получи отговор от човека, но явно той не беше много адекватен.

- Няма… да го… мое си е – се откъснаха нечленоразделни думи от устата на министъра.

Журналистката, свикнала да не получава отговор на такива въпроси, направо продължи да „стреля“

- А знаете ли, че по-надолу лежи труп на бременна жена и на нейната осем годишна дъщеря и че вие сте отговорен за смъртта им! Как ще коментирате това нещо?

Явно тя по професионално изкривяване, още не можеше да разбере, че трудно ще измъкне отговор от него. Но все пак новината трябваше да се поднесе на зрителите, макар и под формата на едностранен диалог. Нещо привлече вниманието на оператора, защото започна да приближава камерата към едната ръка на пострадалия. Нещо беше стиснато здраво в неговата ръка. Не се виждаше какво е точно, но на това парче, което стърчеше, пишеше с големи червени букви ВЛАСТ. Беше го стиснал много здраво и явно не смяташе да го пуска дори в това си
състояние. По-късно разбрах, че министъра е бил на митинг на работници от някаква фабрика и са им раздавали знаменца с надпис

ВЛАСТ НА ХОРАТА.

Оператора и зрителите бяха откъснати от тази гледка, от кудкуякащия глас на репортерката. Беше преминал във фалцет от превъзбуда.

- Ето го – викаше тя – дойде в съзнание. Господин министър – продължи да пищи. Явно още не беше сигурна дали смята да припада от гледката или не. – при тези обстоятелства, ще подадете ли оставка?

Изглежда нямаше значение сериозността на ситуацията. Милото момиче говореше вече на автоматичен режим. От устата и можеше да излезнат само заучени реплики, защото тя започна да губи връзка с мозъка си. Бяха и казали:

„Запиши си. Може да си тъпа или да не знаеш какво да кажеш в даден момент, но ако министър сгафи, заучи следните реплики – Господин министър, при тези обстоятелства, ще подадете ли оставка“.

Добре си беше научила урока, защото дори в този момент успя да си спомни какво да каже. Не че това беше ситуация в която това беше напълно необходимо да се попита, но простено да и е. Всеки се учи.

- Не, никога… виновен е…. аз трябва… обсъдя – само това се отлепи от устата на министъра. Не разбрах дали това беше отговор на нейния въпрос. Ръката на министъра, която стискаше флагчето, се вдигна в конвулсии и след това се отпусна безжизнено до вече мъртвото тяло.

Баси, казах си аз, то оставаше и да си подаде оставката. Айде, поредната катастрофа и поредното кофти начало на деня. Вечерта поне ще дават филма „Мисия Невъзможна“ с Том Круз. Да видим, там какво ще се случи…

setAttribute() does not work identically in IE and Fierfox when applied to ‘class’ attribute

You may have problems, if you try to set class attribute of any element in web browser’s DOM tree. It is very specific case and may be you will never experience it, but you will loose a bit of a day to find out what happens, if you are „lucky“ enough to be the chosen one. Don’t know exactly the reason, but it can have something in common with the fact, that ‘class’ word is a reserved identifier. It is tested in FF 2.0.0.12 and IE 6.0.2800.1106
In order to set it in FF you need to do the following:

setAttribute(‘class‘, ‘value’);

For IE you need to do the folowing:

setAttribute(‘className‘, ‘value’);

Use instead:

someElement.className = ‘value’;

This works fine in both FF and IE.

Hope I was helpful!

Синдрома на „врачката“

След опита на поредния шофьор на автобус да събере всички свои пътници, включая и моя милост, на предната врата, реших да споделя едно свое наблюдение, което съм го нарекъл – Синдрома на Врачката. Но преди това, нека се разгреем, за да няма след това каквито и да е било излишни травми.

ПРОЛОГ (или как да бъдем благодарни)

По мое скромно мнение държавата, трябва в скоро време, да прокара закон, който да задължава всички фирми да предоставят на своите служители по една стая за молитви и благодарствени слова. Не трябва да е много голяма. И прозорци не е задължително да има. Абе и едно килерче ще свърши работа. Ще сложат вътре някоя друга иконка, местенце, където да може да палиш свещички и всеки служител на тази фирма, идвайки си сутрин на работа, ще може да отправи една благодарствена молитва, за това че е пристигнал жив и здрав на работа. Препоръчвам ви да се кланяте и до земя, и да проливате благодарствени сълзи, защото, О… чудото е наистина голямо. Ще ме плашат с джунгли! Та всеки един, средно статистически гражданин, да кажем, на град като София, достигнал жив до благодатната възраст от 30 години, и развил способности за оцеляване, граничещи с научна фантастика, може да извие врата на всеки, средно статистически бенгалски тигър, който посмее да предяви претенции за собственост върху която и да е част от тялото му.
Спомням си, някой ми каза, че ако не отидеш в казарма, няма да станеш мъж. Те имат ли си въобще представа, какво е военна подготовка. Аз лично съм тренирал:

1. Бягане на дълга дистанция от разярен шофьор.
2. Оцеляване в затворени пространства при наличието на голям брой разярени хора от всякакви възрасти.
3. Оцеляване в условията на химически реактивна среда във големите задръствания. Подчертавам – без противогаз
4. Оцеляване в условията на масова не адекватност, причинена от някакво, предполагам, химическо оръжие (друго обяснение не намирам).
5. Айде, стига толкова, че ще отменят наборната служба и ще пуснат Софиянци в Афганистан и Ирак да въдворяват ред.

Ало, Физиците, а вие къде гледате. Търсели доказателство за съществуване на черни дупки в далечния космос. Нека поясня:

Черна дупка е феномен, причинен от струпване на голямо количество маса на едно място, при което се получава изкривяване на пространството и времето.

Момчета, физици мили мои, знам че сте разсеяни, ама то така до никаде няма да стигнете. Отлепете си едното око от телескопа, отворете си другото и погледнете в съзвездие София, сектори: #280, #305, #94 и др. Там отдавна има такова струпване на материя на едно място, че не само се е изкривило пространството, но и времето. Не мога да намеря, иначе, обяснение, защо покривам определени разстояния за 1 час, след като за същото това разстояние биха ми трябвали само 10 мин. Един физик, лично пред мен си изяде дипломата и се подстрига в монах, след като редица физически закони бяха напълно нарушени и опровергани пред него, в гореспоменатите звездни сектори.
Затова с две думи – молете се и бъдете благодарни, защото само онзи горе разбира какво става тук. Само от него можете да получите отговор на всички парадокси в нашата родина мила. Аз ще се опитам да споделя с вас едното от откровенията, които получих свише.

ОТКРОВЕНИЕ (осъзнат проблем е половин проблем)

Всъщност, сега като се замисля, гореспоменатия синдром е причина за повечето проблеми, които вчерняват ежедневието на средно статистическия гражданин на България, но той остава, в повечето случаи, неосъзнат и на заден план, дали поради сляпото нежелание да се признае неговото съществуване или просто защото в повечето случаи той не застрашава директно физическото ни здраве. Но то и лудия си е само луд, докато не му се даде пушка и не се пусне на свобода. Така и “Синдрома на Врачката” е в основни линии неприятен, доакто не се пренесе на бойната арена, наречена Българска пътна мрежа. А като се прибави факта, че докато човека може да контролира повечето си инстинкти, а маймуната не, и че неясно от къде по БГ пътищата има изключително много маймуни, макар те да не са техния естествен хабитат, нещата загрубяват изключително много. Между другото подозирам, че маймуните са били вкарани като нелегален внос, с цел продажба като домашни любимци но при странни обстоятелства са избягали от клетките в които са били държани. Също така търсих дълго хората, поискали да им докарат мила маймунка със шофьорска книжка, но не ги открих. Чувал бях за всякакви странни желания на стопаните към любимците си, кои искат кучетата им да им танцуват, други искат папагалите им да издават звуци като на пусната вода в тоалетна чиния, но за такова желание не бях чувал досега. Дойде ми идея, че може би от близкия цирк са поискали една партида шимпанзета за да могат да ги пускат върху малки сладки колеленца в кръг по манежа, но от цирка ми отговориха, че за това не се искало свидетелство за право управление на моторно превозно средство. Така че мистерията със маймуните и шофьорските книжки все още не съм я разгадал. Обадих се за помощ и към няколко разследващи предавания по няколко местни и известни телевизии, но те ми казах, че случая е от компетенцията на ФБР и Интерпол и че те не могат да ми помогнат. Така че се отказах за сега да се занимавам с този проблем. Смятам в бъдеще да отделя повече време на него.

Така. Да се върнем към въпросния синдром. Да опишем вкратце какво пердставлява той. Ще използвам за пример само случаите на този синдром проявяващи се на българските пътища, а на вас ще оставя да го пренесете в ежедневието, за да видите, че той има доста по широк спектър от този който можете да си представите.
Почти всички шофьори в България (включвам и жените в тази категория, защото въпреки надеждата, че като станат повече по пътищата, нещата ще се оправят, това не стана. Може би, защото така и не разбраха, че равенство не е да се превърнат в мъже и да им вземат от простотията, както и стана), та почти всички шофьори в България карат така, като че ли имат кристално кълбо до себе си и знаят във всеки един следваш момент, какво ще се случи. Но както знаем, въпреки всичките си други положителни качества, кристалното кълбо не се справя много добре с предсказването на бъдещето. Така че след като допълнително направих проучване, колко от българските шофьори носят със себе си такива кълба, и не открих нито един, се отказах от това обяснение. После си помислих, че съм изостанал с еволюционното си развитие, и че обществото е навлезнало в следващ етап от еволюционното си развитие. Това включваше и способности за предсказване на бъдещето. Отказах се и от това обяснение, след като повече от 50% от моите колеги на работа не успяха да предскажат, че съм застанал зад тях и се готвя да ги ударя с дебела книга по главата. Всъщност, накрая, се отказах да търся произхода на този синдром и се съсредоточих само върху влиянието му по пътищата. Ето няколко от основните прблеми, които той създава. За по голяма яснота, че влезна в ролята на основно действащо лице, за да изглежда по лично и да не създам впечатление, че това се случва на всички останали, но не и на мен(това е един друг синдром, който аз го наричам “Всички сме праведни и с наръч от принципи, но като цяло живеем в лайна”. Но за него някой друг път).

1. Аз карам плътно залепен зад колегата отпред, защото ми е напълно ясно как той ще реагира във всеки един момент и съм дълбоко изненадан, когато не успея да предвидя следващото му действие и се забивам директно в него (шофьора на гореспоменатия автобус беше попаднал под този нюанс на проблема). Старая се, ако мога да го набия, или поне да спомена цялата му рода.

2. Аз изпреварвам където ми падне включая и завои, защото знам че в този моент няма да има насрещно движение и съм напълно изненадан(пак добре, ако все още мога да се изненадвам), когато поредното говедо има наглостта да излезе срещу ми и да се набие в мен.

3. Аз минава на зелен светофар със 100 км/ч, защото знам, че съм в правото си и никой няма да посмее да пресече на червено(въпреки че цялата човешка история говори с други фдакти). За пореден път се втрещявам, докато се забивам в поредния голфаджия, решил да оспори моето изконно право да пресичам на зелено.

4. Аз не спирам на пешеходни пътеки, защото знам, че пешеходеца, приготвил се да мине, ще ме изчака преди това. О боже, защо пак се учудвам, че той стъпва на пешеходната пътека и аз го мятам на капака при мен, докато този зад мен, болен от първата разновидност на синдрома се забива в мен. Ако пешеходеца още мърда се старая да поправя тази грешка (в смисъл, да го накарам да престане да мърда). Ако остане време, се разправям с този зад мен, макар че той, изглежда, не чака втора подкана и е напълно съгласен с мен, как ще протекат следващите минути. Абе кеф пълен.

5. Аз карам с 200 км/ч, защото знам, какво ще се случи в следващите няколко секунди, макар че цялата ситуация във момента е изцяло извън моя контрол. Не успявам дори да се изненадам, когато прекъсвам иначе толкова добре подредената редица от улични стълбове и разцепвам едно дърво на две, макар че на бедното дърво са му трябвали бая повече време да порасне и стигне до сегашната ситуация. А като се има предвид, каква е кризата в световен мащаб в производството на дървесина, това си е направо безотговорно. А, забравих да спомена и човечеца, който караше пред мен в насрещното, който въпреки че е напълно в правото си, в момента лежи, напълно изненадан в близката болница, без изгледи да проходи скоро и да сподели тази своя изненада с други.

6. Абе като цяло, съм запознат с правилника и го спазвам, но съм дълбоко изненадан когато други не го правят и за пореден път страдам, въпреки че можех да предвидя и други варианти, като например, да се огледам преди да мина на поредния зелен светофар. Защото, извинете, но за да стане катастрофа трябва поне единият от участниците да е спазил закон. Така де, ако и двамата минат на червено, ще се разминат.

7. Оставям на вас да попълните липсващите полета.
Абе с две думи, хора, опитайте се да подтиснете този синдром и бъдете малко по внимателни. А колкото до маймуните избягали от клетките, ами… с тях оправия няма. Старайте се да ги избягвате отдалеч, те от дума не разбират. Могат да говорят, ама то и папагалите мога, ама това нищо не значи. Слава богу лесно се разпознават, по неадекватното поведение и по колите които карат. Когато са избягали от клетките, са попаднали в един магазин за коли, където предимно се продавали: Голфове, БМВ-та и Мерцедеси. Така че…. умната!